ПАРТИЙНО ДЕЛО „ТОДОР ЛУКАНОВ”
/Опит за историческо разследване/
“Който утре не се подчини на дисциплината на партията ще изпита острилото на ножа на революцията, макар и да е от нашите редове”.
Димитър Благоев пред първия конгрес на БКП /т.с./
От памтивека е известно: историята забавя, но не забравя.Понякога забавянето трае дълго, дотолкова дълго,че да умрат страстите за да изпъкнат фактите. Фактите пред, който още древните са казали,че и боговете мълчат. Личността му не може да се побере и в старата класическа рамка :" Aut bene aut nihil". Nihil-ът е неприложим към личността на Тодор Луканов защото името му е вписано в интернационалните, националните и партиините анали : той е ключова фигура на най-драматичния период на българския ХХ век - между 1919 -1925, времето на на три въстания, кланета и погроми, издълбали най-дълбокото и кърваво тресавище в нациналната ни история. Неприложим е и старият историко-партиен лодход - името му да се препрати в графата "и др" - защото така обикновено се прикриват заслуги, а той необходимият грешник, е винаги на показ и като високо дърво при буря стърчи на три поредни партийни конференции, за да олицетворява виновността на собствената си партия и да обира светкавиците,предназначени за други. "Bene–то" също е малко - няколко позовавания в "Историята на Плевенската окръжна организация на БКП". Името му се споменава като един от пионерите и пропагандаторите на социализма в Плевен. Тук четем: "Особена заслуга за укрепването на социалистическото и работническото движение в Плевен и района има Тодор Луканов.Той идва в града в началото на 1903 г. по препоръка на Централния комитет на партията и се установява като адвокат. Ерудиран и широко образован марксист, той е в основата на факта ,че революционните марксисти ,групирани около Тодор Луканов застават на страната на тесните социалисти на Х конгрес на БРСДП в Русе през 1903 г. Подпомага партийните организации в Плевенско, през 1905 година, държи реч за Първата руска революция. През 1904 г. осъжда опортюнистическата резолюция на Амстердамския конгрес и заявява ,че обединението на българския социализъм може да стане само под знамето на революционния социализъм. Ръководи стачката на железарите в Плевен.През 1906 г. той подкрепя Благоев за изключването на анархолибералите от партията. Води предизборната агитация в Плевенско през 1908. По време на Балканската война организира разпространението на "Работнически вестник" на фронта. През 1914 г. е избран за народен представител от Плевенския избирателен район, заедно с Георги Кирков и Христо Кабакчиев. През 1916 година се опитва да даде отчет на избирателите си,но е възпрепятстван от полицията. През 1917 г. разпространява на фронта декретите на съветското правителство. През 1919 г. е избран за организационен секретар на ЦК на БКП /т.с./. Толкова : ”доброто” се побира в половин машинописна страница.Е ,има и още две посочки за ролята на Тодор Луканов в събитията през юни и септември 1923 г.,но те са от арията на клеветата на съвсем друга опера и за тях ще стане дума по -нататък в разследването. До тук да обобщим какво още знаем за трите социалдемократически десетилетия в живота на Тодор Луканов :
Знаем,че формира марксисткия си мироглед още като гимназист под влияние на първите си учители по социализъм Димитър Благоев и Никола Габровски.Знаем и какво е чел от Маркс и Енгелс, Либкнехт, Бабел, Гед и Лафарг, Плеханов, Акселрод и Засулич - на български, руски и френски език. Революционните “женевки” на Групата “Освобождение на труда”, първия том на “”Капиталът” във френския превод на Мак льо Рой ,” Що е социализъм и има ли той почва у нас?”/Благоев/,”Социализмът и политическата борба”/Плеханов/,”Жената и революцията”/ Бебел/, Вестниците “Работник”,”Другар”,”Работнически вестник”, Списанията “Ден”, “Социалдемократ”, а по-късно и “Ново време”. Цялата фаланга на първостроителите на българската социалдемокрация дължи идейното си оформяне на един и същи теоретичен източник и Тодор Луканов не е изключение.
Вторият най-съществен етап в неговото идейно-теоретично и политическо формиране е по време на студентските му години в Женева - годините на “сладостни очарования и надежди” по израза на Георги Бакалов. Именно тогава Тодор Луканов получава достъп до теоретичния извор на европейската социалдемокрация - през изящните волнодумства на профеорите си, в мнозиннството си все леви интелектуалци, европейския социалистически печат, в читалнята на международния студентски социалистически кръжок, нестихващите дискусии в кафене “Ландолт”, до дебатите на депутатите -социалисти в парламента и най-вече в онова привилигировано положение, които са си зовоювали българските студенти социалисти в Женева , да бъдат допуснати в най - близкото идейно и приятелско обкръжение на бащата на руския марксизъм Георги Валентинович Плеханов.
Женева слага незаличим отпечатък върху цялостната личност на Тодор Луканов.Тук той вижда една вдъхновяваща реалност : истински фабричен пролетариат, мощни национални профсъюзи, социалистическа партия със свои депутати, величествени първомайски шествия, стачки и нещо непредставимо за нравите но Ориента - доброжелателното отношение на бюргерската маса,възпитана в традициите на просвещението и калвинизма към социалдемокрацията. И той като останалите женевски възпитаници привнася на българската политическа сцена онзи специфичен облик на европейска образованост,култура и достолепност, който ги обединява в едно духовно,идейно и политическо братство. Тук му е мястото да споменем поименно кадрите,които Женевският университет произвежда за нуждите на българския социализъм : Никола Габровски, Кръстю Раковски, Георги Бакалов, Слави Балабанов, Стоян Костурков, Парашкев Стоянов, Андрей Конов, Сава Мутафов,Койка Тинева, Кина Мутафова, Стоян Ноков, Тодор Стоянов, Кръстю Пастухов, Асен Цанков, Васил Коларов, Христо Кабакчиев,Тодор Луканов, Роман Аврамов, Никола Харлаков, Никола Сакаров, Никола Максимов, Димитър Попов, Иван Пашов,Стоян Недевски - цялата тази “славна българска младеж” - по възторжените оценки на техните професори, която ще се влее в българската социалдемокрация и под грижливата опека на Димитър Благоев, Георги Кирков и Гаврил Георгиев ще запише имената си в историята на българския социализъм. Е , вярно е , че след разцеплението през 1903 г., след поредните очиствания и обединения на “тесните” и “широките” социалисти и най-вече след 1917 година те ще застанат едни срещу други на барикадата, но винаги ще се разпознават като членове на “ ордена”.
И така : през 1897 г. в Юридическия факултет на Женевския университет постъпват Тодор Луканов, Христо Кабакчиев и Васил Коларов - трима приятели, състуденти и съиденици .Млади, дръзки, умни, сериозни и работливи млади български студенти , те са типични представители на “La brave jeunesse bulgare” - тогава винаги един до друг, те едва ли предусещат,че след четвърт век пак те :Луканов - организационният секретар на ЦК на БКП /т.с./,Кабакчиев -политическият секретар на ЦК и Коларов -генералният секретар на Комунистическия интернационал ще застанат един срещу друг през метежната 1923 година, когато ще трябва да решават въпросите на революцията, а следователно и за живота и смъртта на хиляди българи - мъже жени и деца.
И още един странен биографичен детайл, приведен в спомените на Васил Коларов за времето на пребиваването му в казармата през 1901 г. Там те не само срещат най-големия си бъдещ враг, но стават негови усърдни ученици в усвояване на военното изкуство:“Социалисти бяхме аз,Тодор Луканов и още двама-трима народни учители. Аз стоях на становището, че щом трябва да се служи,добре е да се използува годината за колкото се може повече усвояване на теоретически и практически знания по военното изкуство.Ние сме революционна партия - това ще ни потрябва....Преподавател ни беше капитан Русев - един сух и бездушен автомат.”
Да, да, същият Иван Русев, двадесет и две години по - късно генерал Русев, военен министър в правителството на кръволока Цанков, който през септември 1923 г. ще разбере на дело какво са научили неговите курсанти в школата за запасни офицери в Княжево , когато ще изправи войската си срещу революционната армия на запасния подпоручик Васил Коларов и офицерските кандидати Тодор Луканов Христо Кабакчиев. Дотогава обаче има да изтече много вода - до революционната двадесет и трета , която ще раздели живота им на две половини - на “до “ и “после”.
В отсечката “до” Тодор Луканов бавно,но неотклонно и неотстъпно изкачва стъпалата на партиината иерархия.Секретар на Плевенската окръжна организация, синдикалист,социалистически просветитетел, оратор и парламентарен трибун. Още с установяването си в града ,той, по думите на съвременниците си става “ душата на социалистическото движение в Плевенско”. Справедливи са тия думи за Тодор Луканов , но те със същата сила те се отнасят и за неговата съпруга и другарка Коца Луканова, една от първите деятелки на женското социалистическо и комунистическо движение в България.Забелязват го и го подкрепят Благоев, Кирков и Гаврил Георгиев. Защото заедно с Кабакчиев, Коларов,Тодор Петров, Димитров те са новото поколение на млади и талантливи съратници и бъдещи наследници. Дядото ревниво следи всяка тяхна крачка от развитието им и постоянно ги изтегля нагоре, за да свикнат с отговорностите на лидери на социалистическата партия.Тодор Луканов се проявява като чудесен организатор,той е “умната и трезва глава” на партията, както след много години ще го нарече Никола Попов.В неговата политическа дейност прозира методичност,целеуктременост, емоционална сдържаност и дисциплинираност.Затова на всички конгреси след 1903 г. му поверяват контролни функции - по проверка на пълномощията на делагагиге, финасов контрол, член на централната ревизионна комисия, ръководителна отделни заседания и постоянен председател на партийните конгреси.Та чак до първия конгрес на БКП /.т.с./ май 1919 г. когато го избират за член на Централния комитет заедно с Димитър Благоев,Георги Кирков,Васил Коларов,Христо Кабакчиев,Георги Димитров и Никола Попов. Няма съмнение , Тодор Луканов се справя достойно със задълженията като член на ЦК. Доказателство за това е избирането му две години по - късно за секретар на централния комитет, заедно с Васил Коларов. На този трети пореден конгрес през 1921 г. Тодор Луканов изнася лидерския доклад : “По вътрешното и международното положение”.Нека да чуем неговите думи пред делегатите на конгреса в театър “Ренесанс” :”... Пожарът, който капиталистическият империализъм запали по цялата земя, не е утихнал... Пред трудещите се маси стои само един изход от непоносимото положение, в което капитализмът ги хвърли - събарянето на капиталистическито господство, завземането на властта и средствата за производство, премахването на експлоатацията и установяването на комунистическата обществена система.
Този път е открит. Открита е великата историческа революционна епоха - минаването от капитализма към комунизма. Да спре тоя исторически ходи буржоазията няма средства. Напротив, всички нейни опити със средствата на насилието, със създаването на бели гвардии и с белия терор само раздухван и ще раздухват гражданската война.” И още : “ Българската буржоазия, скрита зад глупашкия бабаитлък на тъй нареченото земеделско “народовластническо” правителство, и чрез него, също така е стъпкала всичките свободи на работническата класа и треперейки от страх пред растящата въпреки всичко вълна на комунизма, провокира и преследва Комунистическата партия и работническата класа, погазвайки всяка законност..”
Всичко казано в тази реч е в идеен, теоретически и политически синхрон с новия курс за болшевизация на партията, възприет на конгреса в театър “Корона”. То е доста по- радикално от прогнозата на Дядото за по-близките и далечните перспективи на революцията в България. Както е известно на 25 май 1919 г. на първия конгрес на БКП /тесни социалисти/ Д.Благоев заявява: “... пред кръвта и гробовете /на героите на пролетарската ревоюция в Русия , б. моя/ им даваме клетва, че ще следваме техния революционен пример защото той съвпада с новия свят, който никне из пепелищата и кървищата на стария капиталистически строй.” Заедно с това Д.Благоев категорично предпазва партията си от левичарски илюзии и увлечения.: в България като малка и неразвита страна няма условия за победата на социалистическата революция. Нейната победа е в пряка зависимост от успеха на революциите в големите и напредналите европейски страни. Затова в навечерието на конгреса Димитър Благоев развива концепцията си за “трите четвърти” : “Пролетарската революция е един дълъг процес, резултатите от който могат да се очакват, когато той обхване големите капиталистически страни...У нас революцията ще зависи три четвърти от положението вън, в капиталистическите страни и една четвърт ще зависи от положението вътре.” Една година по-късно Окръжно №14 на ЦК на БКП /т.с./ заявява, че изолираните революции, особено в малките страни Бавария, Унгария, Украйна са безнадеждни. Затова бъдещата революция в България се предвижда само като част от общобалканската социалистическа революция. Тези възгледи дават обяснение защо на конгреса си приема лрограмна декларация, а не на програма, както и на конгресното решение старата социолдемократическа програма да продължава да бъде теоретичния фундамент на БКП /т.с./. за неопределено време в и бъдеще.
На 22 януари 1923 г. Партийният съвет гласува резолюция за работническо-селско правителство, на която по-късно многократно се позовава Тодор Луканов. В нея се казва, че БЗНС защитава интересите на селската едра буржоазия и провежда нейната политика. Правителството на Стамболийски е изменило на интересите на бедните и средните селяни. Оттук и основният извод, че работническо-селското правителство не може да се осъществи като съюз между БКП и БЗНС. Възможен е съюз отдолу - между комунисти и безимотните и малоимотните селски маси. Тази постановка е разработена в брошурата на политическия секретар Христо Кабакчиев, който смята взаимодействието между БКП и БЗНС за изключено. Ако обаче през януари Коларов и Димитров имат възражения срещу нея, през април, по време на предизборния терор на земеделското правителство над комунистите, те и двамата заедно с ЦК приемат резолюция, че БЗНС се е превърнала в партия на дребната буржоазия и че БКП трябва да поведе решителна борба “зедно с бедните селяни срещу разбеснялата се реакция на селската буржоазия на дружбашкото правителство”.
Именно и поради това и на 11 юни 1923 г./два дни след преврата / генералният секретар на Коминтерна Васил Коларов продължава да отстоява общата партийна гледна точка на комунистите - тесняци, че селските маси, които са загубили доверието си към правителството на Стамболийски, “няма да тръгнат по неговия акъл и да го защищават с оръжие в ръка срещу враговете му”. На 13 юни Коларов обаче променя радикално позицията си пред разширения пленум на ИККИ като добавя, че дори при това положение трябва да се вдигнат бедните селски и градски маси начело с комунистическата партия на борба с превратаджийте за работническо-селско правителство. Постановка, която е внушена лично от генералния секретар на ВКП/б/ Йосиф Сталин и от председателя на Коминтерна Григорий Зиновиев.
Сега да продължим по отсечката “след” в мъченическия път на Тодор Луканов в безнадеждния му опит за търсене и доказване на истината за революционните събития през юни и септември 1923 г. Една истина,която е забулена с толкова много лъжи, клевети, политически инсинуации,че и до ден днешен - след повече от осемдесет години продължава да тегне едно необосновано, антинаучно,политически неморално , нечестно историческо клеймо върху личността на организационния и политическия секретар на Централния комитет на БКП /тесни социалисти/ Тодор Луканов. Знаем,че историята се пише от победителите.Че и историята на партията се пише от победителите в партията.Затова не е странно ,че на гребена на сталинистката вълна от 1928 г.” победителите” - в този случай младите ,амбициозни левичари, левосектанти, после “български “троцкисти” в разгара на жестоката вътрешнопартийна антропофагия клеймят “лукновщината “ в партията за да отрекат всъщност целия период на трите социалдемократически десетилетия,на достиженията на партията на тесните социалисти , а следователно да пренапишат историята за да изтласкат старото и най-авторитетно партиино поколение от позициите му в ръководството на партията и Коминтерна. Странното е ,че всички грешници са оневинени - за неутралитета на 9 юни. И Димитров, който си признава грешката, която по неговите думи му тежи като Монблан, и Дядото затова,че вече е бил стар, сякаш на 68 години е бил толкова склерозиран старец,че не е могъл да оцени правилно политическата обстановката в страната, и Христо Кабакчиев, който като политически секретар лично написва манифеста за неутралитета и от затвора признава греха си, и лидерът на комсомола Петър Искров - бил е още млад и се подвел по старците в партията. Само Тодор Луканов е безспорния деветоюнец, опортюнист, пораженец, главният виновник за провала на въстанието в плевенско,а оттук и на цялото въстание.И като доказателство се сочи следният” безспорен “ факт цитирам една от най-доброжелатените регионални партийни истории - Плевенската, но казаното там се повтаря в историите на почти всички местни партийни организации и в учебниците по история на БКП:” Причините за поражението на Юнското антифашистко въстание в Плевен и Плевенски окръг са от местно и от национално значение. Последните определят поражението на въстанието в цялата страна. На първо място измежду тях е заетата от Централния комитет на БКП погрешна позиция на “неутралитет” по отношение на преврата, която обрича на бездействие партията. Изпратената от организационния секретар на ЦК Тодор Луканов телеграма до Плевенската партийна организация, с която нарежда от името на ЦК да не се предприемат никакви действия “нито в полза, нито във вреда на едната или другата страна” парира действията на въстаналите плевенски комунисти - обстоятелство имащо гибелни последици за Юнското антифашистко въстание в Плевенско.”. Цитатът не блести с оргиналност, той е преразказ на друг цитат от резолюцията на Втората партийна конференция в Берлин през януари 1927 г. по отчета на ЦК на БКП, в който се говори за “ упорството на на ЦК и на заетата от него позиция на неутралитет и “ щрайхбрекерската телеграма на Луканов, с която ЦК мълчаливо се солидаризира за спиране на борбата в Плевен, доведоха до поражението на Плевенското въстание и въобще за победата на преврата в цялата страна...”. Ето тук е зарито кучето : телеграмата на ЦК се обявява за лична телеграма на Луканов и постепенно се превръща в “щрайхбрекерска “, а след това и в знаменитата “ контрапарола” .И как никой през тези осемдесет години не разрови докуменните за да установи простичкия факг, че никога не е имало контрапарола, защото е нямало парола за въстание – нито през юни, нито през септември на метежната 1923 година. Че телеграмата съдържа колективното решение за неутралитет на ЦК и че този призив е напечатан в “Работнически вестник” на 10 юни 1923 г.,че телеграмата е написана от политическия секретар на ЦК на БКП Христо Кабакчие, а Луканов я изпраща защото е бил длъжен точно това да направи като организационен секретар на ЦК - да я направи незабавно достояние на всички партиини организации в страната. Защото по устава на партията, решенията на ЦК за задължителни и за плевенската, и за всички партийни органи ации.Че ако е имало „ щрайхбрекерство” – то не се отнася само до Тодор Луканов, а се отнася до целия централен комитет, без изключение, който не мълчаливо , а гръмогласно изказва решението си, задължително за цялата партия в партииния си орган, един ден преди да бъде изпратен телеграфическия циркуляр до Плевен.
Това е всичко.Във трите специални разследвания на партийните конференции - Москва /1925/ , Втората партиина конференция /Берлин 1928/,Вторият пленум Берлин/1929/, фактите са едни и същи - само в хода вътрешнопартийната антропофагия квалификациите стават все по-обидно несъгласувани с тези факти.
Нека сега, както казват древните,“ да чуем и другата страна”. Да чуем какво ни казва лично Тодор Луканов : “Не е верно,че аз съм телеграфирал на плевенчани да спрат започналото въстание.Текстът на телеграмата е напечатан целия в “Правда “ от другаря Зиновиев/юни 1923/ и от него се вижда,че той не само не говори за “спиране” на някакво започнато “каквото и да е ,действие” /неизвестно за мен/,но и че той нищо повече не съдържа освен възванието на ЦК.Съобщението за плевенчани на неизвестно за тях възвание - вече навсякъде съобщено и съобщавано из страната ,не се явява моя самоволна постъпка , още по-малко подмяна на Централния комитет...по решение на ЦК , то се разпространяваше на 10 и главно на 11 юни из цялата страна....Плевенчани не знаеха за него заради прекъснатите връзки...и освен това никой от нас от централния комитет не знаеше какво става в Плевен. Поради това тази телеграма не беше нищо повече от съобщеното възванание.” Казал го е и го е написал черно на бяло на 27 декември 1927 г. в статия, която осъжда позицията на неутралитет,приета от ЦК и от неговия организационен секретар Тодор Луканов. И е написал истината, само истината , цялата истина.
Сега да преминем към втората част от обвинението по партийното дело “Тодор Луканов”. За ролята и мястото на оргсекретаря в подготовката и провеждането на Септемврийското въстание.Фактите са известни : след идването но гиниролния секретар на Коминтерна Васил Коларов в България БКП поема курс към подготовка на масово въоръжено въстание.На заседанието от 5-7 август отговорността за организацията се възлага на секретаря на Организационното бюро Тодор Луканов, който започва създаването на единния работническо селски фронт.На 12 септември обаче правителството на Цанков предприема масови арести и 2500 комунисти/ по изчисленията на акад.Димитър Косев/ са арестувани.Три дни по късно на 15 септември в дома на Тина Киркова се провежда заседание на ЦК,което взема решение за непосредствена подготовка за въоръжено въстание.Да се предприеме геверална политическа акция и стачка ,която да се разпростре незабавно в цялата страна “без оглед на жертвите” като пролог към самото въстание. Избира се политическо бюро - Васил Коларов,Георги Димитров,Тодор Луканов и Тодор Петров, което да поеме ръководството на борбата като му се възложи да поеме ролята на ЦК тъй като събирането му става бавно и трудно. Каква е позицията на Луканов, който поради ареста на Христо Кабакчиев поема длъжността и на политически секретар.Той е за изпращане на куриери, които да изяснят обстановката в страната, да предупредят партията по вместа, след което да се вземе решението за датата.Три дни по - късно Коларов и Димитров съгласуват датата за 22 срещу 23 септември.Тодор Петров е съгласен,Тодор Луканов е против фиксиране на датата преди да са се завърнали куриерите от провинцията и да се изясни обстановката, и настоява това изключително важно решение да се вземе от мнозинството на ЦК. На 20 септември е последното заседание на ЦК. Луканов продължава да смята,че въстанието не е достатъчно подготвено,че куриерите още не са се завърнали,че партията не е готова на революционно действие, но се подчинява на решението на мнозинството Васил Коларов и Георги Димитров да оглавят ръководството на въстанието във Врачанско, а Тодор Луканов,Тодор Петров и Антон Иванов да поемат политическото ръководство на въстанието н София. На това заседание Васил Коларов настоява ,въпреки колебанията си Тодор Луканов да се подчини на решението на ЦК и той се подчинява. По нататък поведението на Луканов е известно - на следващия 21 септември, след обяд, са арестувани повечето от членовете на централния и акционен комитет. На свобода остават Тодор Петров,Тодор Луканов,Тина Киркова и Иван Генчев, нелегални и без връзка помежду си.
На 10 октомври 1923 г. Коларов съобщава в Коминтерна,че Тодор Луканов е още тук, че е нелегален, и че го грози арест и смърт ако попадне в ръцете на полицията. Затова настоява да бъде изтеглен незабавно във Виена или Москва.
По нататъшната му съдба е известна : кратък престой във Виена. След това Москва. В началото го избират на отговорни постове в Коминтерна.А той продължава да се държи / и да мисли/ като организационен и политически секретар на БКП. Опитва се на всяка цена да наложи гледната си точка за Септемврийското въстание. Пише секретни доноси до Сталин, в които изисква да се накажат виновниците за провала. С това настройва Коларов, Кабакчиев и Димитров срещу себе си. Младите „левосектанти” пък го клеймят като десен опортюнист и партиен ликвидатор. Втората нелегална конференция на БКП през 1927 г. го изключва от партията. След това както свидетелства Васил Коларов „ По повод на това решение Централната контролна комисия на ВКП /б/ през 1928 г. проведе разследване на поведението на Луканов по време на Септемврийското въстание 1923 г. в България и за недостойното му поведение го изключи от редовете на ВКП /б/”.
С всеки изминат ден облаците се сгъстяват над главата му. Подозрения, обвинения, обиски и ако не е твърдия заслон над главата му от Коларов и Димитров най-вероятно е щял да сподели съдбата на стотиците български политемигранти – заточение или разстрел. Васил Коларов обаче прави всичко възможно / и невъзможно/ за да опази главата му. През 1930 г. е отново приет за член на ВКП /б/. През 1939 г. Пак Коларов предлага да му се отпусне персонална пенсия като на „един от най- активните и най-видни дейци на БРСДП /т.с./ - организатор,пропагандист, редактор на вестници, ръководител на работнически стачки, депутат на партията в парламента и други изборни учреждения, делегат на всички партийни конгреси”. Такава оценка в ония години свидетелства за изключителния кураж и морал на нейния автор.
Сега отново да чуем думите на Тодор Луканов :”...аз никога не съм бил против въстанието - аз бях против провеждането на едно недобре подготвено въстание”. Тези думи той ще ги повтаря на Московското съвещание, пред Втората партийна конференция в Берлин, в статията до “Комунистическо знаме”, пред сина си Карло Луканов, който ги цитира в “Незавършените си спомени”. Ще ги повтаря до последния си ден.
Малко преди да си отиде от този свят Тодор Луканов подаде ръка на поколенията след него - спокойно, с достойнство и радост.Въпреки клеветите, мълвите и личното си огорчение. На 10 октомври 1945 г. в писмо до сина си Карло той пише : „ ...мога само да съжалявам,че още не съм и аз - старият солдатин на нашето движение в нейните редове, за да добавя към миналото опита и тукашната поука,в последните дни тна живота си ,в полза на народа,който ме роди и възпита,и на когото - сам знаеш, ние с баба Коца заедно дадохме всичко що имахме и що можаме....И аз мога само да кажа и на теб, и на млади и стари : Напред!”
Време е да поеме ръката му със същото достойнство, с което той ни я подаде. Да му простим грешките и заблужденията с надеждата, че след време и на нас грешните ще простят.ДОБРЕ БЕ, КАЧВАМ ГИ :
ВИКТОР ПАСКОВ
ЛИСТОПАДИ ІІ.
Пропукал се е Август по средата подобно гроздово зърно.отива си
Роди ли се в окото ти сълза ще значи че сезоните изтиват
В отвесните овесени стъбла където скакалците се укриваха
накацали са стършели с крила като от слюда те заспиват
И щъркелите - символи отлитат Увяхват вече тиквите в бостана
Със обръч от светулки във косите ще влезеш в есента без основание
Преди да падне в лозето сланата ще пиеш хладна глътка от герана
От тука все нататък и обратно. Часовник с кукувица от Германия
В аквариума от стъкло миланско водата ще сменяваш по редовно
И в полунощ като Антоний Падуански на рибите ще проповядваш словото
Мъдреят стари книги от злато мъждукайки по рафтове унило
В тази стая като във метох с оранжев пламък на кандилото
Душата ти окапана от восък прилича на око на Богородица
Да беше принц би влязъл като просяк на гости у душата през прозореца
P.S.
"Скъпи Митко!
Моля те ако можеш да ми натракаш това стихче в два екземпляра и да ми го пратиш. Кажи ми мнението си , но не го показвай на плебеите, освен можеби на Христо. Като напиша нещо ново ще ти го пратя.
Твой Вики
P.S. Думата "словото" е на същия ред с "проповядвам""
----- ....... ........
НАПИСАЛ ГО Е НА 25 АВГУСТ 1973 В Zeitz - Германия. А пък му изпълних молбата едва днес - след 40 години. (4 снимки) О,
Георги Кирков – Похвално слово за Майстора 07.09.2010
От книгата на доц. Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”, ИК „Христо Ботев”, София 2006
Той можеше да бъде какъвто пожелае в своя живот – талантлив поет, блестящ публицист и проникновен теоретик, народен трибун и партиен водач, политик и държавник. Пожела го и стана всичко това заедно. Стана Майстора.
Той можеше да бъде висш държавен чиновник, заможен рентиер, царски генерал, министър, но не пожела – защото беше Майстора.
През живота си не построи даже една къща. Измайстори собствената си партия. Живя и умря като бедняк, но беше приказно богат с любовта на хилядите си другари и приятели.
Появата му на политическата сцена беше отдавна предизвестена – от Ботев, Вазов и Алеко. Дебютът му в драмата на българския социализъм позакъсня – появи се във второ действие, четири години след Бузлуджа. И никога вече не отстъпи зад кулисите. Така при Дядото дойдоха Майстора, а след това Гаврила – „Желязната тройка“ на българския социализъм, единни, дръзки и уверени в „грядущата“ пролетарска революция.
Личностното самоизграждане на Георги Кирков е сложен и продължителен процес. Така е винаги с надарените личности – при толкова съблазни и възможности трябва да се научиш на самолишение. Да можеш да отхвърлиш лесната победа днес, в името на едно голямо завоевание утре. И преди да победиш противниците си, трябва да се научиш да побеждаваш себе си.
Много преди да стане Майстора, Георги Кирков се учи на самодисциплина в Южнославянския пансион. Това е неговата лична Петропавловска крепост. Казарменият режим, карцерът, арестите ни най-малко не засилват респекта му пред Бога, Царя и Отечеството. Той мечтае за „чистата и святата република“ на Апостола, за царството на бедните и гладните, за един бог – защитник на робите. И чете с упоение Чернишевски, Добролюбов, Белински, Достоевски, Гогол и Салтиков-Щедрин.
Великите руски класици го облъчват с нравственост, хуманизъм и жертвоготовност. Нихилисти, анархисти, народоволци тревожат мислите и сънищата му с аристократичното пренебрежение към цената на собствения си живот, с готовността си да умрат за една идея. Така е до напускането на пансиона. Скоро друга традиция и действителност ще предопределят по-нататъшното му развитие.
През 1892 година Георги Кирков открива „истинската“ Европа. Тригодишното му следване по картография във Виена слага съдбоносен отпечатък върху неговата личност. Университетската библиотека с невероятните си духовни лакомства, с великите колекции на Пратера, с Щатсоперата, концертите на открито пред Ратхауза, театрите, литературните кафенета и публичните балове под звуците на Щраус го поглъщат напълно. Първите впечатления са главозамайващи. Животът изглежда като един безкраен виенски валс. Калейдоскопът е толкова пъстър и ярък, че поболява очите му.
След еуфорията на първите дни Кирков започва да подрежда мозайката на една втора, паралелна реалност – контрасти на лукса и мизерия, унизително присъствие на хиляди излишни хора, вкупчени в бедняшките работнически предградия на блестящата Виена. Просяци, проститутки, рояци безпризорни, гладни деца. Цената на разкоша разгримира величието на дворците и Виена постепенно заприличва на Дикенсовия студен дом – тъжен, мизерен и безнадежден. И величествените архитектурни паметници му се показват в нова светлина – студентът по картография започва да пресмята колко ли кръв и пот са пролели нещастниците, които са ги построили…
И все пак унинието не продължава дълго. Живият виенски ритъм сякаш от самосебе си решава „проклетите въпроси на века“. От диагнозата на Дикенс до терапията на Маркс има само една крачка и Георги Кирков я прави по „Рингщрасе“, на величествената първомайска манифестация през 1892 година. Пред очите му се случва нещо невиждано нито в Русия, нито в България до този момент: стотици хиляди хора са намерили сила и вяра, организирани в работнически синдикати и в своята собствена политическа партия, да се борят за социална справедливост, човешко достойнство и демокрация. През същата тази година Георги Кирков вижда с очите си мощта и историческия оптимизъм на виенския пролетариат. Разбира, че комунизмът отдавна вече не е призрак, заключен между страниците на „Манифеста“, а реалност, без която е безсмислено да съществува.
Личното му запознанство с лидерите на Австрийската социалдемократическа партия – Виктор Адлер, Фриц Аустерлиц и Франц Шумахер, не само довършва оформянето му като марксист, а до голяма степен предопределя и бъдещата му съдба на пролетарски творец и политик.
Виена трасира и пътя на Кирков към другата велика столица на европейския социализъм – Берлин. Теоретичните статии на Кауцки, социалните анализи на Меринг, футуристичните прогнози на Бернщайн шлифоват интелекта му и го въоръжават с оптимизъм, дързост и търпение. Във Виена младият Кирков разбира, че ориенталският застой на българския политически живот е само измамна привидност, че под мъртвите води на либерално-консервативното блато клокочат енергията и силата на бъдещото пролетарско движение. В ръцете си държи доказателството – първите броеве на вестник „Работник“ и на списание „Социалдемократ“. Благоев и Габровски са изпълнили „нравствената задача на интелигенцията“ и са създали Българската социалдемократическа партия. И колкото и слаба, и малочислена да е тази партия, тя вече разполага със свое собствено издателство, с печатници, вестници и списания. Местните партийни групи са впрегнати в неравна политическа борба и писмата от България напомнят, че всеки трябва да заеме мястото си на барикадата според съвестта и убежденията си.
Кирков няма никакви съмнения – нито за мястото си, нито за ролята си в тази борба. Гнетят го само бремето и разстоянието, макар да съзнава ясно, че каузата му е до живот.
* * *
В политическия си дебют Георги Кирков използва най-силното оръжие, което притежава – литературната си дарба. Още първите му статии в „Социалист“ показват, че до блестящите пера на българския социализъм се нарежда истински самороден талант. Един публицист с богато творческо мислене, европейска култура и мощен полемичен заряд. И още нещо: с блестящо чувство за хумор, тънка ирония и унищожителна сила на смеха.
„Идеалите на българската демокрация не могат да бъдат нито гладка фраза, нито неокастрена сопа – пише Кирков в първата си статия на страниците на „Социалист“, – а либерализмът умира, защото не може да бъде изразител, защото престава да бъде носител на идеалите на съвременното българско общество и на демокрацията. Демокрацията има своя единствен верен страж и изразител в лицето на работническата социалдемократическа партия“. И завършва: „Борбата против днешната реакция може да бъде водена със сигурен успех само в редовете на социалната демокрация, защото само там може да се мре за народната свобода и правдини и да се празнува тяхната бляскава победа.“
Тези думи побират личното символ-верую на Кирков. И той неотклонно се придържа към него от първата до последната статия на своя живот. Странна ни изглежда днес лекотата, с която Георги Кирков заема естественото си място в партийната йерархия. Артистичен, духовит, обаятелен, той веднага се нарежда до първооснователите на партията. Лидерските претенции са му чужди, но естественият ход на борбата го изтласква в първите редици. Партията има в неговия живот някакво съдбовно предопределение. Той я поставя винаги на първо място, по-високо от всякакви лични привързаности и пристрастия. Партийните постове не оставят отпечатък върху личността му. Редактор на „Социалист“, главен редактор на „Работнически вестник“, секретар-касиер на Централния комитет на БРСДП, народен представител – Кирков излиза победител във всички превратности и предизвикателства, съпътстващи сложната му житейска съдба. Той е блестящият публицист, талантливият белетрист, проникновеният поет на своята партия. Цени собствените си успехи само през призмата на общото дело. Провалите и пораженията на работническата кауза изживява като свое поражение. Тогава става сприхав, „нервен“ – по израза на Благоев, безпощаден и към своите, и към чуждите. „Водачите на калабалъка“ – така той нарича лидерите на широките социалисти – правят всичко възможно, за да избегнат пряката полемика с него. Защото убийствените му характеристики се превръщат в политическо клеймо, от което няма отърване за цял живот. Неговата принципност стои по-високо от политическата целесъобразност. Довчерашните му съмишленици в партията, „широканците“, с години не могат да проумеят готовността му да се лиши от толкова близки приятелства, привързаности, стари спомени и роднински връзки. Само той знае цената на тази лекота, с която проправя пъртината на пролетарското движение в България, цената на болката от личната си драма и преодоляването на скритите съмнения. В дни на тежки изпитания той е бодър, дързък и уверен в собственото си идейно и интелектуално превъзходство. Само един пример: през лятото на 1904 година Кирков ръководи диспута в Софийския цирк между д-р Кръстю Раковски и Янко Сакъзов. Широките започват шумно да аплодират своя лидер. Кирков въдворява спокойствие с неподражаем личен почерк: „Господа, намирате се в цирк, но не сте на цирк. И не говорете толкова глупости, защото не се намирате в Народното събрание.“ „Ама Кауцки, ама Бернщайн“ – репликира Сакъзов. „Социалистите не се кланят на кумири“ – отсича Георги Кирков със същото ехидство, с което нарича себе си „дърт социалист“ и „стар обръч, който трудно се извива“.
Впрочем със своите, с единомишлениците си, Кирков е съвсем друг. Около него винаги витае атмосфера на жизнерадост и веселие. Смехът го следва навсякъде и му отваря всички врати. Простият „работен“ народ го обича като светия. Посрещат го и го изпращат като свой най-близък другар – всички бедни хижи са отворени за него.
„Любвеобилний брате во идее“ – така се обръща към него Димитър Благоев в едно писмо от 1898 година. Такива думи от устата на Дядото се отронват много, много рядко. Те означават безгранично доверие и признание след проверката на дългогодишни изпитания.
Те са винаги заедно – в редакцията на „Работнически вестник“, в партийния клуб на улица „Цар Симеон“ и вечер в партийната кръчма „Златният елен“. Сред шпалти, коректури, чернови на статии, облаци тютюнев дим или на халба прошеково пиво след часове на тежък труд.
В бирарията Кирков се среща на живо със своите герои. Те пак са същите от знаменитата му фейлетонна поредица „Дремиградски смешила“, за които беше написал в „Работнически вестник“: „За нищо на тоя свят аз не бих се съгласил, о мои скромни и прости герои, да ви заменя с бъбривите нищожества на земята… И смело, и весело, и драго ми е пак да се взирам във вашите дълбоко изровени от нуждата и неволите лица и по тях да чета великата повест на човешкия живот, да се вслушвам във вашата груба, нецензурна, но искрена, идеща от самото сърце реч.“
При толкова заложби и таланти Георги Кирков намира най-добрата възможност за цялостна себеизява в парламента. Едно свидетелство на Койка Тинева: „От всички кулоари на заседателната зала депутатите се надпреварваха да заемат своите места, за да не пропуснат нито една дума. Кирков бичуваше политиката на разните буржоазни партии с олимпийско спокойствие, с необикновено съзнание за своята правда. Особена сила се излъчваше от неговите речи, когато трябваше да рисува гледището на партията по даден важен въпрос. Той с такава непоколебима увереност говореше за бъдещето на човешкото общество, че всекиму се струваше, че даже и най-върлият противник ще се разколебае пред неговите аргументи… И на всяка реплика той отговаряше така конкретно, с такова остроумие и духовитост, че цялата зала се заливаше в смях.“
И още едно много авторитетно свидетелство – на Симеон Радев: „Неговата слава се пръсна нашироко, откак той очарова една законодателна сесия със своя остър ум, с игривия си хумор, с една весела, незлобива, смееща се ирония, която често пъти пращаше по адрес на буржоазията една остра стрела в едно игрословие… Никога един социалист не е давал на буржоазията внушение за самоубийство по тоя приятен начин, по който я увещаваше гражданинът Кирков. Когато той се явяваше на трибуната, депутатите си отваряха душата, за да се смеят и в залата наставаше празник.“
Ораторското изкуство на Георги Кирков жъне богати плодове и в малкия парламент – Софийската градска община. През 1911 година за първи път в София за социалистически съветници са избрани Димитър Благоев и Георги Кирков. И тук двамата се радват на огромен обществен авторитет. Дядото – с аналитичния си ум, Майстора – с превъзходното си саркастично слово. Още на първите заседания те поставят с безцеремонна откровеност най-наболелите въпроси на софийската „голота“ – здравеопазване, безработица, глад, студ. Откровен, безпощадно точен в социалната си диагноза, Благоев безкомпромисно изобличава всяка проява на корупция, нехайство и политическа демагогия. Георги Кирков изисква ясни и точни наредби, поносими данъци и достъпно жилище за всеки. Общинските анали са съхранили чудесни образци на ораторското изкуство на Майстора и редица негови победи в борбата на морала срещу келепира.
Разгромът в Междусъюзническата война, първата национална катастрофа дълбоко разстройват здравето на Майстора. И не само лишенията по фронтовете и безсмислените загуби, а бездарието на българската буржоазия, пропиляла епичните усилия на цял народ, го гнетят жестоко. Поради това Кирков се провиква в парламента: „Вас вече закон не ви лови, господа! Вас ви лови революцията.“
Великата руска революция само засилва увереността му в неотвратимостта ъ на българска почва: „Победата на социализма е така неизбежна, както е неизбежен изгревът на слънцето“ – написва Майстора малко преди смъртта си.
* * *
Майстора живя и умря със съзнанието, че е участник в „последния бой“, във величавата битка за една нова духовност, за една нова цивилизация. Той знаеше цената на смеха, както знаеше и кой ще се смее последен.
Време е да разтворим страниците на неговия живот.
Време е да се посмеем заедно.