Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Цял живот анализ - един ден синтез
Автор: dgenchev Категория: Политика
Прочетен: 24018 Постинги: 7 Коментари: 1
Постинги в блога от Юни, 2013 г.

ПАРТИЙНО ДЕЛО „ТОДОР ЛУКАНОВ”

 

         /Опит за историческо разследване/  

 

 “Който утре не се подчини на дисциплината на партията ще изпита острилото на ножа на революцията, макар и да е от нашите редове”.                                                          

               Димитър Благоев пред първия  конгрес на    БКП /т.с./

 

От памтивека е известно: историята забавя, но не забравя.Понякога забавянето трае  дълго, дотолкова дълго,че да умрат страстите  за да изпъкнат фактите. Фактите пред, който още древните са казали,че и боговете мълчат. Личността му не може да се побере и в старата класическа рамка :" Aut bene aut nihil". Nihil-ът е неприложим към личността на Тодор Луканов защото името му е вписано в интернационалните, националните и партиините анали : той е ключова фигура  на най-драматичния период на българския ХХ век - между 1919 -1925, времето на на три въстания, кланета и погроми, издълбали най-дълбокото и кърваво тресавище в нациналната ни история. Неприложим е и старият историко-партиен лодход - името му да  се препрати в графата "и др" -  защото така обикновено се прикриват заслуги, а той необходимият грешник,  е винаги на показ и като  високо дърво при буря стърчи на три поредни партийни конференции, за да олицетворява  виновността на собствената си партия и  да обира светкавиците,предназначени за други. "Bene–то" също е малко - няколко позовавания в "Историята на Плевенската окръжна организация на БКП". Името му се споменава като един от пионерите и пропагандаторите  на социализма в Плевен. Тук четем: "Особена заслуга за укрепването на социалистическото и работническото движение в Плевен и района има Тодор Луканов.Той идва в града в началото на 1903 г. по препоръка на Централния комитет на партията и се установява като адвокат. Ерудиран и широко образован марксист, той е в основата на  факта ,че революционните марксисти ,групирани около Тодор Луканов застават на страната на тесните социалисти на Х конгрес на БРСДП в Русе през 1903 г. Подпомага партийните организации в Плевенско, през 1905 година, държи реч за Първата руска революция. През 1904 г. осъжда опортюнистическата резолюция на Амстердамския конгрес и заявява ,че обединението на българския социализъм може да стане само под знамето на революционния социализъм. Ръководи стачката на железарите в Плевен.През 1906 г. той подкрепя Благоев за изключването на анархолибералите от партията. Води предизборната агитация в Плевенско през 1908. По време на Балканската война организира разпространението на "Работнически вестник" на фронта. През 1914 г. е избран за народен представител от Плевенския избирателен район, заедно с Георги Кирков и Христо Кабакчиев. През 1916 година  се опитва да даде отчет на избирателите си,но е възпрепятстван от полицията. През 1917 г. разпространява на фронта декретите на съветското правителство. През 1919 г. е избран за организационен секретар на ЦК на БКП /т.с./. Толкова : ”доброто” се побира в половин  машинописна страница.Е ,има и още две посочки за ролята на Тодор Луканов в събитията през юни и септември 1923 г.,но те са  от арията на клеветата на съвсем друга опера и за тях  ще стане дума по -нататък в разследването. До тук да обобщим какво още знаем за трите социалдемократически десетилетия в живота на Тодор Луканов :

Знаем,че формира марксисткия си мироглед още като гимназист под влияние на първите си учители по социализъм Димитър Благоев и Никола Габровски.Знаем и какво е чел от Маркс и Енгелс, Либкнехт, Бабел, Гед и Лафарг, Плеханов, Акселрод и Засулич - на български, руски и френски език. Революционните “женевки” на Групата “Освобождение на труда”, първия том на “”Капиталът” във френския превод на Мак льо Рой ,” Що е социализъм и има ли той почва у нас?”/Благоев/,”Социализмът и политическата борба”/Плеханов/,”Жената и революцията”/ Бебел/, Вестниците “Работник”,”Другар”,”Работнически вестник”, Списанията “Ден”, “Социалдемократ”, а по-късно и “Ново време”. Цялата фаланга на първостроителите на българската социалдемокрация дължи идейното си оформяне на един и същи теоретичен източник и Тодор Луканов не е изключение.

Вторият най-съществен етап в неговото идейно-теоретично и политическо формиране е по време на студентските му години в Женева - годините на “сладостни очарования и надежди” по израза на Георги Бакалов. Именно тогава Тодор Луканов получава достъп до  теоретичния извор на европейската социалдемокрация - през изящните волнодумства на профеорите си, в мнозиннството си все леви интелектуалци, европейския социалистически печат, в читалнята на международния  студентски социалистически кръжок, нестихващите дискусии в кафене “Ландолт”, до дебатите на депутатите -социалисти  в парламента и най-вече в онова привилигировано положение, които са си зовоювали българските студенти социалисти в Женева , да бъдат допуснати в най - близкото идейно и  приятелско обкръжение на бащата на руския марксизъм   Георги Валентинович Плеханов.

Женева слага незаличим отпечатък върху цялостната личност на Тодор Луканов.Тук той вижда една вдъхновяваща реалност : истински фабричен пролетариат, мощни национални профсъюзи, социалистическа партия със свои депутати, величествени първомайски шествия, стачки и нещо непредставимо за нравите но Ориента - доброжелателното отношение на бюргерската маса,възпитана в традициите на просвещението и калвинизма  към социалдемокрацията. И той като останалите женевски възпитаници привнася на българската политическа сцена онзи специфичен облик на европейска образованост,култура и достолепност, който ги обединява в едно духовно,идейно и политическо братство. Тук му е мястото да споменем поименно кадрите,които Женевският университет произвежда за нуждите на българския социализъм : Никола Габровски, Кръстю Раковски, Георги Бакалов, Слави Балабанов, Стоян Костурков, Парашкев Стоянов, Андрей Конов, Сава Мутафов,Койка Тинева, Кина Мутафова, Стоян Ноков, Тодор Стоянов, Кръстю Пастухов, Асен Цанков, Васил Коларов, Христо Кабакчиев,Тодор Луканов, Роман Аврамов, Никола Харлаков, Никола Сакаров, Никола Максимов, Димитър Попов, Иван Пашов,Стоян Недевски  - цялата тази “славна българска младеж” - по възторжените оценки на техните професори, която ще се влее в българската социалдемокрация и под грижливата опека на Димитър Благоев, Георги Кирков и Гаврил Георгиев ще запише имената си в историята на българския социализъм. Е , вярно е , че след разцеплението през 1903 г.,  след поредните очиствания и обединения  на “тесните” и “широките” социалисти и най-вече след 1917 година те ще застанат едни срещу други на барикадата, но винаги ще се разпознават като членове на “ ордена”.

И така : през 1897 г. в Юридическия факултет на Женевския университет постъпват Тодор Луканов, Христо Кабакчиев и Васил Коларов - трима приятели, състуденти и съиденици .Млади, дръзки, умни, сериозни и работливи млади български студенти , те са типични представители на “La brave jeunesse bulgare” - тогава винаги един до друг, те едва ли предусещат,че след четвърт век пак те :Луканов - организационният секретар на ЦК на БКП /т.с./,Кабакчиев -политическият секретар на ЦК и Коларов -генералният секретар на Комунистическия интернационал ще застанат един срещу друг през метежната 1923 година, когато ще трябва да решават въпросите на революцията, а следователно и за живота и смъртта на хиляди  българи  -  мъже жени и деца.

И още един странен биографичен детайл, приведен в спомените на Васил Коларов  за времето на пребиваването му в казармата през 1901 г. Там те не само срещат най-големия си бъдещ враг, но стават негови усърдни ученици в усвояване на военното изкуство:“Социалисти бяхме аз,Тодор Луканов и още двама-трима народни учители. Аз стоях на становището, че щом трябва да се служи,добре е да се използува годината за колкото се може повече усвояване на теоретически и практически знания по военното изкуство.Ние сме революционна партия - това ще ни потрябва....Преподавател ни беше капитан Русев - един сух и бездушен автомат.”

Да, да, същият Иван Русев, двадесет и две години по - късно генерал Русев, военен министър в правителството на кръволока Цанков, който през септември 1923 г. ще разбере на дело какво са научили неговите курсанти в школата за запасни офицери в Княжево , когато ще изправи войската си срещу революционната армия на запасния подпоручик Васил Коларов и офицерските кандидати  Тодор Луканов Христо Кабакчиев. Дотогава обаче има да изтече много вода -  до революционната двадесет и трета , която ще раздели живота им на две половини  - на “до “ и  “после”.

В отсечката “до” Тодор Луканов бавно,но неотклонно и неотстъпно изкачва стъпалата на партиината иерархия.Секретар на Плевенската окръжна организация, синдикалист,социалистически просветитетел, оратор и парламентарен  трибун. Още с установяването си в града ,той, по думите на съвременниците си става “ душата на социалистическото движение в Плевенско”. Справедливи са тия думи   за Тодор Луканов , но те със същата сила те се отнасят и  за неговата съпруга и другарка Коца Луканова, една от първите деятелки на женското социалистическо и комунистическо движение в България.Забелязват го и го подкрепят Благоев, Кирков и Гаврил Георгиев. Защото заедно с Кабакчиев, Коларов,Тодор Петров, Димитров те са новото поколение на млади и талантливи съратници и бъдещи наследници. Дядото ревниво следи всяка тяхна крачка от развитието им и постоянно ги изтегля нагоре, за да свикнат с отговорностите на лидери на социалистическата партия.Тодор Луканов се проявява като чудесен организатор,той е “умната и трезва глава” на партията, както след много години ще го нарече Никола Попов.В неговата политическа дейност прозира методичност,целеуктременост, емоционална сдържаност и дисциплинираност.Затова на всички конгреси след 1903 г. му поверяват контролни функции - по проверка на пълномощията на делагагиге, финасов контрол, член на централната ревизионна комисия, ръководителна отделни заседания и постоянен председател на партийните конгреси.Та чак до първия конгрес на БКП /.т.с./ май 1919 г. когато го избират за член на Централния комитет заедно  с Димитър Благоев,Георги Кирков,Васил Коларов,Христо Кабакчиев,Георги Димитров и Никола Попов. Няма съмнение , Тодор Луканов се справя достойно със задълженията като член на ЦК. Доказателство за това е избирането му две години по - късно за секретар на централния комитет, заедно с Васил Коларов. На този трети пореден конгрес  през 1921 г. Тодор Луканов изнася лидерския доклад : “По вътрешното и международното положение”.Нека да чуем неговите думи пред делегатите на  конгреса в театър “Ренесанс” :”... Пожарът, който капиталистическият империализъм запали по цялата земя, не е утихнал... Пред трудещите се маси стои само един изход от непоносимото положение, в което капитализмът ги хвърли - събарянето на капиталистическито господство, завземането на властта и средствата за производство, премахването на експлоатацията и установяването на комунистическата обществена система.

Този път е открит. Открита е великата историческа революционна епоха - минаването от капитализма към комунизма. Да спре тоя исторически ходи буржоазията няма средства. Напротив, всички нейни опити със средствата на насилието, със създаването на бели гвардии и с белия терор само раздухван и ще  раздухват гражданската война.” И още : “ Българската буржоазия, скрита зад глупашкия бабаитлък на тъй нареченото земеделско  “народовластническо” правителство, и чрез него, също така  е стъпкала всичките свободи на работническата класа и треперейки от страх пред растящата въпреки  всичко вълна на комунизма, провокира и преследва Комунистическата  партия и работническата класа, погазвайки всяка законност..”

Всичко казано в тази  реч е в идеен, теоретически и политически синхрон с новия курс за болшевизация на партията, възприет на конгреса   в театър “Корона”.  То е доста по- радикално от прогнозата на Дядото за по-близките и далечните перспективи на революцията в България. Както е известно на 25 май 1919 г. на първия  конгрес на БКП /тесни социалисти/  Д.Благоев  заявява: “... пред кръвта и гробовете /на героите на пролетарската ревоюция в Русия , б. моя/ им даваме клетва, че ще следваме техния революционен пример защото  той съвпада с новия свят, който никне из пепелищата  и кървищата на стария капиталистически строй.”  Заедно с това Д.Благоев категорично предпазва партията си  от левичарски илюзии и увлечения.: в България като малка и неразвита страна няма условия за победата на социалистическата революция. Нейната победа е в пряка зависимост от успеха на революциите в   големите и напредналите европейски страни. Затова в навечерието на конгреса Димитър Благоев развива концепцията си  за “трите четвърти” : “Пролетарската революция е един дълъг процес, резултатите от който могат да се очакват, когато той обхване  големите капиталистически страни...У нас революцията ще зависи три четвърти от положението вън, в капиталистическите страни и една четвърт ще зависи от положението вътре.” Една  година по-късно Окръжно №14 на  ЦК на БКП /т.с./ заявява, че изолираните революции, особено в малките страни Бавария, Унгария, Украйна са безнадеждни. Затова бъдещата революция в България се предвижда само като част от общобалканската социалистическа революция. Тези възгледи дават обяснение защо на конгреса си приема лрограмна декларация, а не на програма, както и на конгресното решение старата социолдемократическа програма да продължава да бъде теоретичния фундамент на БКП /т.с./. за неопределено време в и бъдеще.

На 22 януари 1923 г. Партийният съвет гласува  резолюция за работническо-селско правителство, на която по-късно многократно се позовава Тодор Луканов. В нея се казва, че БЗНС защитава интересите на  селската едра буржоазия и провежда нейната политика. Правителството на Стамболийски е изменило на интересите на бедните и средните селяни. Оттук и основният извод, че работническо-селското правителство не може да се осъществи като съюз между БКП и БЗНС. Възможен е съюз отдолу - между комунисти и безимотните и малоимотните селски маси. Тази постановка е разработена в брошурата на политическия секретар Христо Кабакчиев, който смята взаимодействието между БКП и БЗНС за изключено. Ако обаче  през януари Коларов и Димитров имат възражения срещу нея, през април, по време на предизборния терор на земеделското правителство над комунистите, те и двамата  заедно с ЦК приемат резолюция, че БЗНС се е превърнала в партия на дребната буржоазия и че БКП трябва да поведе решителна борба “зедно с бедните селяни  срещу разбеснялата се реакция на селската буржоазия на дружбашкото правителство”.

Именно и поради това  и на 11 юни 1923 г./два дни след преврата / генералният секретар на Коминтерна Васил Коларов продължава да отстоява общата партийна гледна точка на комунистите - тесняци, че  селските маси, които са загубили доверието си към правителството на Стамболийски, “няма да тръгнат по неговия акъл и да го защищават с оръжие в ръка срещу враговете му”. На 13 юни Коларов обаче променя радикално позицията си пред разширения  пленум на ИККИ като добавя, че дори при това положение трябва да се вдигнат  бедните селски и градски  маси начело с комунистическата партия  на борба с превратаджийте  за работническо-селско правителство. Постановка, която е внушена лично  от генералния секретар на ВКП/б/ Йосиф Сталин и от председателя на Коминтерна Григорий Зиновиев.

Сега да продължим по отсечката “след” в мъченическия път на Тодор Луканов в безнадеждния му опит за търсене и доказване на истината за революционните събития през юни и септември 1923 г. Една истина,която е забулена с толкова много лъжи, клевети, политически инсинуации,че и до ден днешен - след повече от  осемдесет години продължава  да тегне едно необосновано, антинаучно,политически неморално , нечестно историческо клеймо върху личността на организационния и политическия секретар на Централния комитет на БКП /тесни социалисти/ Тодор Луканов. Знаем,че историята се пише от победителите.Че  и историята на партията се пише от победителите в партията.Затова не е странно ,че на гребена на сталинистката вълна от 1928 г.” победителите” - в този случай младите ,амбициозни левичари, левосектанти, после “български “троцкисти” в разгара на жестоката вътрешнопартийна антропофагия клеймят “лукновщината “ в партията за да отрекат всъщност целия период на трите социалдемократически десетилетия,на достиженията на партията на тесните социалисти , а следователно да пренапишат историята за да изтласкат старото и най-авторитетно партиино поколение от позициите му в ръководството на партията и Коминтерна. Странното  е ,че всички грешници са оневинени - за неутралитета на 9 юни. И Димитров, който си признава грешката, която  по неговите думи му тежи като Монблан, и Дядото затова,че вече е бил стар, сякаш на 68 години е бил толкова склерозиран старец,че не е могъл да оцени правилно политическата обстановката в страната, и Христо Кабакчиев, който като политически секретар лично написва манифеста за неутралитета и от затвора признава греха си, и лидерът на комсомола Петър Искров - бил  е още млад и се подвел по старците в партията. Само Тодор Луканов е безспорния деветоюнец, опортюнист, пораженец,  главният виновник за провала на въстанието в плевенско,а оттук и на цялото въстание.И като доказателство се сочи следният” безспорен “ факт  цитирам една от най-доброжелатените регионални партийни истории - Плевенската, но казаното там се повтаря в историите на почти всички местни партийни организации и в учебниците по история на БКП:” Причините за поражението на Юнското антифашистко въстание в Плевен и Плевенски окръг са от местно и от национално значение. Последните определят поражението на въстанието в цялата страна. На първо място измежду тях  е заетата от Централния комитет на БКП погрешна  позиция на “неутралитет” по отношение на преврата, която обрича на бездействие партията. Изпратената от организационния секретар на ЦК Тодор Луканов   телеграма до Плевенската  партийна организация, с която нарежда от името на ЦК  да не се предприемат никакви действия “нито в полза, нито във вреда на едната или другата страна” парира действията на въстаналите плевенски комунисти - обстоятелство имащо гибелни последици  за Юнското антифашистко въстание в Плевенско.”. Цитатът не блести с оргиналност, той е преразказ на друг цитат от резолюцията на Втората партийна конференция в Берлин през януари 1927 г. по отчета на ЦК на БКП, в който  се говори за “ упорството на  на ЦК и на заетата от него позиция на неутралитет и “ щрайхбрекерската телеграма на Луканов, с която ЦК мълчаливо се солидаризира  за спиране на борбата в Плевен, доведоха до поражението на Плевенското въстание и въобще за победата на преврата в цялата страна...”. Ето тук е зарито кучето : телеграмата на ЦК се обявява за лична телеграма на Луканов и постепенно се превръща в “щрайхбрекерска “, а след това и в знаменитата “ контрапарола” .И как никой през тези  осемдесет години не разрови докуменните за да установи простичкия  факг, че никога не е имало контрапарола, защото е нямало парола за въстание – нито през юни, нито през септември на метежната 1923 година. Че телеграмата съдържа колективното решение за неутралитет на ЦК и че този призив е напечатан в “Работнически вестник” на 10 юни 1923 г.,че телеграмата е написана от политическия секретар на ЦК на БКП   Христо Кабакчие, а Луканов я изпраща защото е бил длъжен точно това да направи като организационен секретар на ЦК - да я направи незабавно достояние на всички партиини организации в страната. Защото по устава на партията,  решенията на ЦК за задължителни  и за плевенската, и за всички партийни органи ации.Че ако е имало „ щрайхбрекерство”  – то не се отнася само до Тодор Луканов, а  се отнася до целия  централен комитет, без изключение, който не мълчаливо , а гръмогласно изказва решението си, задължително за цялата партия в партииния си орган, един ден преди да бъде изпратен телеграфическия циркуляр до Плевен.

Това е всичко.Във трите  специални разследвания на партийните конференции - Москва /1925/ , Втората партиина конференция /Берлин 1928/,Вторият пленум Берлин/1929/, фактите са едни и същи - само в хода вътрешнопартийната антропофагия квалификациите стават все по-обидно несъгласувани с тези факти.

Нека сега, както казват древните,“ да чуем и другата страна”. Да чуем какво ни казва лично Тодор Луканов : “Не е верно,че аз съм телеграфирал на плевенчани да спрат започналото въстание.Текстът на телеграмата е напечатан целия в “Правда “ от другаря Зиновиев/юни 1923/ и от него се вижда,че той не само не говори за “спиране” на някакво започнато “каквото и да е ,действие” /неизвестно за мен/,но и че той нищо повече не съдържа освен възванието на ЦК.Съобщението за плевенчани на неизвестно за тях възвание - вече навсякъде съобщено  и съобщавано из страната ,не се явява моя самоволна постъпка , още по-малко подмяна на Централния комитет...по решение на ЦК , то се разпространяваше на 10  и главно на 11 юни из цялата страна....Плевенчани не знаеха за него  заради прекъснатите връзки...и освен това никой от нас от централния комитет не знаеше какво става в Плевен. Поради това тази телеграма не беше нищо повече от съобщеното възванание.” Казал го е и го е написал черно на бяло на 27 декември 1927 г. в статия, която осъжда позицията на неутралитет,приета от ЦК и от неговия организационен секретар Тодор Луканов. И е написал истината, само истината , цялата истина.

Сега да  преминем към втората част от обвинението по партийното дело “Тодор Луканов”. За ролята и мястото на оргсекретаря в подготовката и провеждането на Септемврийското въстание.Фактите са известни : след идването но гиниролния секретар на Коминтерна Васил Коларов в България БКП  поема курс към подготовка на масово въоръжено въстание.На  заседанието от 5-7 август отговорността за организацията се възлага на секретаря на Организационното бюро Тодор Луканов, който  започва създаването на единния работническо селски фронт.На 12 септември обаче правителството на Цанков  предприема масови арести и 2500 комунисти/ по изчисленията на акад.Димитър Косев/ са арестувани.Три дни по късно на 15 септември в дома на Тина Киркова се провежда заседание на ЦК,което взема решение за непосредствена подготовка за въоръжено въстание.Да се предприеме геверална политическа  акция и  стачка ,която да се разпростре незабавно в цялата страна “без оглед на жертвите” като пролог към самото въстание. Избира се политическо бюро - Васил Коларов,Георги Димитров,Тодор Луканов и Тодор Петров, което да поеме ръководството на борбата като му се възложи да поеме ролята на ЦК тъй като събирането му става бавно и трудно. Каква е позицията на Луканов, който поради ареста на Христо Кабакчиев поема длъжността  и на политически секретар.Той е за изпращане на куриери, които да изяснят обстановката в страната, да предупредят партията по вместа, след което да се вземе решението за датата.Три дни по - късно Коларов и Димитров съгласуват датата за 22 срещу 23 септември.Тодор Петров е съгласен,Тодор Луканов е против фиксиране на датата преди да са се завърнали куриерите от провинцията и да се изясни обстановката, и настоява това изключително важно решение да се вземе от мнозинството на ЦК. На 20 септември  е последното заседание на ЦК. Луканов продължава да смята,че въстанието  не е достатъчно подготвено,че куриерите още не са се завърнали,че партията не е готова на революционно действие, но се подчинява на решението на мнозинството Васил Коларов и Георги Димитров да оглавят ръководството на въстанието във Врачанско, а Тодор Луканов,Тодор Петров и Антон Иванов да поемат политическото ръководство на въстанието н София. На това заседание Васил Коларов настоява ,въпреки колебанията си Тодор Луканов да се подчини на решението на ЦК и той се подчинява. По нататък поведението на Луканов е известно - на следващия 21 септември, след обяд, са арестувани повечето от членовете на централния  и акционен комитет. На свобода остават Тодор Петров,Тодор Луканов,Тина Киркова и Иван Генчев, нелегални и без връзка помежду си.

На 10 октомври 1923 г. Коларов съобщава в Коминтерна,че Тодор Луканов е още  тук, че е нелегален,  и че го грози арест и смърт ако попадне в ръцете на полицията. Затова настоява да бъде изтеглен незабавно във Виена или Москва.

По нататъшната му съдба е известна : кратък престой във Виена. След това Москва. В началото го избират на отговорни постове в Коминтерна.А той продължава да се държи / и да мисли/ като организационен и политически секретар на БКП. Опитва се на всяка цена да наложи гледната си точка за Септемврийското въстание. Пише  секретни доноси до Сталин, в които изисква да се накажат виновниците за провала. С това настройва Коларов, Кабакчиев и Димитров срещу себе си. Младите „левосектанти” пък го клеймят като десен опортюнист и партиен ликвидатор. Втората нелегална конференция на БКП през 1927 г. го изключва от партията. След това както свидетелства Васил Коларов „ По повод на това решение Централната контролна комисия на ВКП /б/ през 1928 г. проведе разследване на поведението на  Луканов по време на  Септемврийското въстание 1923 г. в България и за недостойното му поведение го  изключи от редовете на  ВКП /б/”.

С всеки изминат ден облаците се сгъстяват над главата му. Подозрения, обвинения, обиски  и ако не е твърдия заслон над главата му от Коларов и Димитров най-вероятно е щял да сподели съдбата на стотиците български политемигранти – заточение или разстрел. Васил Коларов обаче прави всичко възможно / и невъзможно/ за да опази главата му. През 1930 г.  е отново приет за член на ВКП /б/. През 1939 г. Пак Коларов предлага да му се отпусне персонална  пенсия като на „един от най- активните и най-видни дейци на БРСДП /т.с./ - организатор,пропагандист, редактор на вестници, ръководител на работнически стачки, депутат на партията в парламента и други изборни учреждения, делегат на всички партийни конгреси”. Такава оценка в ония години свидетелства за изключителния кураж и морал на нейния автор.

  Сега отново да чуем думите на Тодор Луканов :”...аз никога не съм бил против въстанието - аз бях против провеждането на едно недобре подготвено въстание”. Тези думи той ще ги повтаря на Московското съвещание, пред Втората партийна конференция в Берлин, в статията до “Комунистическо знаме”, пред сина си Карло Луканов, който ги цитира в “Незавършените си спомени”. Ще ги повтаря  до последния си ден.

Малко преди да  си отиде от този свят Тодор Луканов подаде ръка на поколенията след него - спокойно, с достойнство и радост.Въпреки клеветите, мълвите и личното си огорчение. На 10 октомври 1945 г. в писмо до сина си Карло той пише : „ ...мога само да съжалявам,че още не съм и аз - старият солдатин на нашето движение в нейните редове, за да добавя към миналото опита и тукашната поука,в последните дни тна живота си ,в полза на народа,който ме роди и възпита,и на когото - сам знаеш, ние с баба Коца заедно дадохме всичко що имахме и  що можаме....И аз мога само да кажа и на теб, и на млади и стари : Напред!”

Време е да поеме ръката му със същото достойнство, с което той ни я подаде. Да му простим грешките и  заблужденията с надеждата, че след време и на нас грешните ще простят. 
Категория: Политика
Прочетен: 1859 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 09.06.2013 16:03
  Онзи ден открих в една забравена папка стихове и писма на ВИКТОР ПАСКОВ.Пращал ми ги е през далечната 1973 г. от Германия. Той можеше да бъде какъвто си поиска :велик поет, велик певец, но стана велик белетрист. В България ставаш такъв, какъвто те искат, а не такъв какъвто  ти искаш... И вече трети ден сякаш чувам в ухото си : " какво чакаш? Хайде качвай ги!" 
ДОБРЕ БЕ, КАЧВАМ ГИ :

ВИКТОР ПАСКОВ
                          ЛИСТОПАДИ ІІ.

Пропукал се е Август по средата подобно гроздово зърно.отива си
Роди ли се в окото ти сълза ще значи че сезоните изтиват

В отвесните овесени стъбла където скакалците се укриваха
накацали са стършели с крила като от слюда те заспиват

И щъркелите - символи отлитат Увяхват вече тиквите в бостана
Със обръч от светулки във косите ще влезеш в есента без основание

Преди да падне в лозето сланата ще пиеш хладна глътка от герана
От тука все нататък и обратно. Часовник с кукувица от Германия

В аквариума от стъкло миланско водата ще сменяваш по редовно
И в полунощ като Антоний Падуански на рибите ще проповядваш словото

Мъдреят стари книги от злато мъждукайки по рафтове унило
В тази стая като във метох с оранжев пламък на кандилото

Душата ти окапана от восък прилича на око на Богородица
Да беше принц би влязъл като просяк на гости у душата през прозореца


P.S.
"Скъпи Митко!
Моля те ако можеш да ми натракаш това стихче в два екземпляра и да ми го пратиш. Кажи ми мнението си , но не го показвай на плебеите, освен можеби на Христо. Като напиша нещо ново ще ти го пратя.
Твой Вики
P.S. Думата "словото" е на същия ред с "проповядвам""

----- ....... ........
НАПИСАЛ ГО Е НА 25 АВГУСТ 1973 В Zeitz - Германия. А пък му изпълних молбата  едва днес - след 40 години.
  (4 снимки)   image   image О,
Категория: Поезия
Прочетен: 544 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 06.06.2013 19:44

Георги Кирков – Похвално слово за Майстора 07.09.2010

От книгата на доц. Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”, ИК „Христо Ботев”, София 2006

image

Той мо­же­ше да бъ­де ка­къв­то по­же­лае в своя жи­вот – та­лан­т­лив по­ет, блес­тящ пуб­ли­цист и про­ник­но­вен те­о­ре­тик, на­ро­ден три­бун и пар­ти­ен во­дач, по­ли­тик и дър­жав­ник. По­же­ла го и ста­на всич­ко то­ва за­ед­но. Ста­на Майс­то­ра.

Той мо­же­ше да бъ­де висш дър­жа­вен чи­нов­ник, за­мо­жен рен­ти­ер, цар­с­ки ге­не­рал, ми­нис­тър, но не по­же­ла – за­що­то бе­ше Майс­то­ра.

През жи­во­та си не пос­т­рои да­же ед­на къ­ща. Из­майс­то­ри соб­ст­ве­на­та си пар­тия. Жи­вя и ум­ря ка­то бед­няк, но бе­ше при­каз­но бо­гат с лю­бов­та на хи­ля­ди­те си дру­га­ри и при­я­те­ли.

По­я­ва­та му на по­ли­ти­чес­ка­та сце­на бе­ше от­дав­на пре­диз­вес­те­на – от Бо­тев, Ва­зов и Але­ко. Де­бю­тът му в дра­ма­та на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм по­за­къс­ня – по­я­ви се във вто­ро дейс­т­вие, че­ти­ри го­ди­ни след Буз­лу­д­жа. И ни­ко­га ве­че не от­с­тъ­пи зад ку­ли­си­те. Та­ка при Дя­до­то дой­до­ха Майс­то­ра, а след то­ва Гав­ри­ла – „Же­ляз­на­та трой­ка“ на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм, един­ни, дръз­ки и уве­ре­ни в „гря­ду­ща­та“ про­ле­тар­с­ка ре­во­лю­ция.

Лич­нос­т­но­то са­мо­из­г­раж­да­не на Ге­ор­ги Кир­ков е сло­жен и про­дъл­жи­те­лен про­цес. Та­ка е ви­на­ги с на­да­ре­ни­те лич­нос­ти – при тол­ко­ва съб­лаз­ни и въз­мож­нос­ти тряб­ва да се на­у­чиш на са­мо­ли­ше­ние. Да мо­жеш да от­х­вър­лиш лес­на­та по­бе­да днес, в име­то на ед­но го­ля­мо за­во­е­ва­ние ут­ре. И пре­ди да по­бе­диш про­тив­ни­ци­те си, тряб­ва да се на­у­чиш да по­беж­да­ваш се­бе си.

Мно­го пре­ди да ста­не Майс­то­ра, Ге­ор­ги Кир­ков се учи на са­мо­дис­цип­ли­на в Юж­нос­ла­вян­с­кия пан­си­он. То­ва е не­го­ва­та лич­на Пет­ро­пав­лов­с­ка кре­пост. Ка­зар­ме­ни­ят ре­жим, кар­це­рът, арес­ти­те ни най-мал­ко не за­сил­ват рес­пек­та му пред Бо­га, Ца­ря и Оте­чес­т­во­то. Той меч­тае за „чис­та­та и свя­та­та ре­пуб­ли­ка“ на Апос­то­ла, за цар­с­т­во­то на бед­ни­те и глад­ни­те, за един бог – за­щит­ник на ро­би­те. И че­те с упо­е­ние Чер­ни­шев­с­ки, Доб­ро­лю­бов, Бе­лин­с­ки, Дос­то­ев­с­ки, Го­гол и Сал­ти­ков-Щед­рин.

Ве­ли­ки­те рус­ки кла­си­ци го об­лъч­ват с нрав­с­т­ве­ност, ху­ма­ни­зъм и жер­т­во­го­тов­ност. Ни­хи­лис­ти, анар­хис­ти, на­ро­до­вол­ци тре­во­жат мис­ли­те и съ­ни­ща­та му с арис­ток­ра­тич­но­то пре­неб­ре­же­ние към це­на­та на соб­с­т­ве­ния си жи­вот, с го­тов­ност­та си да ум­рат за ед­на идея. Та­ка е до на­пус­ка­не­то на пан­си­о­на. Ско­ро дру­га тра­ди­ция и дейс­т­ви­тел­ност ще пре­доп­ре­де­лят по-на­та­тъш­но­то му раз­ви­тие.

През 1892 го­ди­на Ге­ор­ги Кир­ков от­к­ри­ва „ис­тин­с­ка­та“ Ев­ро­па. Три­го­диш­но­то му след­ва­не по кар­тог­ра­фия във Ви­е­на сла­га съд­бо­но­сен от­пе­ча­тък вър­ху не­го­ва­та лич­ност. Уни­вер­си­тет­с­ка­та биб­ли­о­те­ка с не­ве­ро­ят­ни­те си ду­хов­ни ла­ком­с­т­ва, с ве­ли­ки­те ко­лек­ции на Пра­те­ра, с Щат­со­пе­ра­та, кон­цер­ти­те на от­к­ри­то пред Рат­ха­у­за, те­ат­ри­те, ли­те­ра­тур­ни­те ка­фе­не­та и пуб­лич­ни­те ба­ло­ве под зву­ци­те на Щра­ус го пог­лъ­щат на­пъл­но. Пър­ви­те впе­чат­ле­ния са гла­во­за­май­ва­щи. Жи­во­тът из­г­леж­да ка­то един без­к­ра­ен ви­ен­с­ки валс. Ка­лей­дос­ко­път е тол­ко­ва пъс­тър и ярък, че по­бо­ля­ва очи­те му.

След еуфо­ри­я­та на пър­ви­те дни Кир­ков за­поч­ва да под­реж­да мо­зай­ка­та на ед­на вто­ра, па­ра­лел­на ре­ал­ност – кон­т­рас­ти на лук­са и ми­зе­рия, уни­зи­тел­но при­със­т­вие на хи­ля­ди из­лиш­ни хо­ра, вкуп­че­ни в бед­няш­ки­те ра­бот­ни­чес­ки пред­г­ра­дия на блес­тя­ща­та Ви­е­на. Про­ся­ци, прос­ти­тут­ки, ро­я­ци без­п­ри­зор­ни, глад­ни де­ца. Це­на­та на раз­ко­ша раз­г­ри­ми­ра ве­ли­чи­е­то на двор­ци­те и Ви­е­на пос­те­пен­но зап­ри­лич­ва на Ди­кен­со­вия сту­ден дом – тъ­жен, ми­зе­рен и без­на­деж­ден. И ве­ли­чес­т­ве­ни­те ар­хи­тек­тур­ни па­мет­ни­ци му се по­каз­ват в но­ва свет­ли­на – сту­ден­тът по кар­тог­ра­фия за­поч­ва да прес­мя­та кол­ко ли кръв и пот са про­ле­ли не­щас­т­ни­ци­те, ко­и­то са ги пос­т­ро­и­ли…

И все пак уни­ни­е­то не про­дъл­жа­ва дъл­го. Жи­ви­ят ви­ен­с­ки ри­тъм ся­каш от са­мо­се­бе си ре­ша­ва „прок­ле­ти­те въп­ро­си на ве­ка“. От ди­аг­но­за­та на Ди­кенс до те­ра­пи­я­та на Маркс има са­мо ед­на крач­ка и Ге­ор­ги Кир­ков я пра­ви по „Рин­г­щ­ра­се“, на ве­ли­чес­т­ве­на­та пър­во­майс­ка ма­ни­фес­та­ция през 1892 го­ди­на. Пред очи­те му се случ­ва не­що не­виж­да­но ни­то в Ру­сия, ни­то в Бъл­га­рия до то­зи мо­мент: сто­ти­ци хи­ля­ди хо­ра са на­ме­ри­ли си­ла и вя­ра, ор­га­ни­зи­ра­ни в ра­бот­ни­чес­ки син­ди­ка­ти и в сво­я­та соб­с­т­ве­на по­ли­ти­чес­ка пар­тия, да се бо­рят за со­ци­ал­на спра­вед­ли­вост, чо­веш­ко дос­тойн­с­т­во и де­мок­ра­ция. През съ­ща­та та­зи го­ди­на Ге­ор­ги Кир­ков виж­да с очи­те си мощ­та и ис­то­ри­чес­кия оп­ти­ми­зъм на ви­ен­с­кия про­ле­та­ри­ат. Раз­би­ра, че ко­му­низ­мът от­дав­на ве­че не е приз­рак, зак­лю­чен меж­ду стра­ни­ци­те на „Ма­ни­фес­та“, а ре­ал­ност, без ко­я­то е без­с­мис­ле­но да съ­щес­т­ву­ва.

Лич­но­то му за­поз­нан­с­т­во с ли­де­ри­те на Ав­с­т­рийс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия – Вик­тор Ад­лер, Фриц Аус­тер­лиц и Франц Шу­ма­хер, не са­мо до­вър­ш­ва офор­мя­не­то му ка­то мар­к­сист, а до го­ля­ма сте­пен пре­доп­ре­де­ля и бъ­де­ща­та му съд­ба на про­ле­тар­с­ки тво­рец и по­ли­тик.

Ви­е­на тра­си­ра и пъ­тя на Кир­ков към дру­га­та ве­ли­ка сто­ли­ца на ев­ро­пейс­кия со­ци­а­ли­зъм – Бер­лин. Те­о­ре­тич­ни­те ста­тии на Ка­уц­ки, со­ци­ал­ни­те ана­ли­зи на Ме­ринг, фу­ту­рис­тич­ни­те прог­но­зи на Бер­н­щайн шли­фо­ват ин­те­лек­та му и го въ­о­ръ­жа­ват с оп­ти­ми­зъм, дър­зост и тър­пе­ние. Във Ви­е­на мла­ди­ят Кир­ков раз­би­ра, че ори­ен­тал­с­ки­ят зас­той на бъл­гар­с­кия по­ли­ти­чес­ки жи­вот е са­мо из­мам­на при­вид­ност, че под мър­т­ви­те во­ди на ли­бе­рал­но-кон­сер­ва­тив­но­то бла­то кло­ко­чат енер­ги­я­та и си­ла­та на бъ­де­що­то про­ле­тар­с­ко дви­же­ние. В ръ­це­те си дър­жи до­ка­за­тел­с­т­во­то – пър­ви­те бро­е­ве на вес­т­ник „Ра­бот­ник“ и на спи­са­ние „Со­ци­ал­де­мок­рат“. Бла­го­ев и Габ­ров­с­ки са из­пъл­ни­ли „нрав­с­т­ве­на­та за­да­ча на ин­те­ли­ген­ци­я­та“ и са съз­да­ли Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. И кол­ко­то и сла­ба, и ма­ло­чис­ле­на да е та­зи пар­тия, тя ве­че раз­по­ла­га със свое соб­с­т­ве­но из­да­тел­с­т­во, с пе­чат­ни­ци, вес­т­ни­ци и спи­са­ния. Мес­т­ни­те пар­тий­ни гру­пи са впрег­на­ти в не­рав­на по­ли­ти­чес­ка бор­ба и пис­ма­та от Бъл­га­рия на­пом­нят, че все­ки тряб­ва да за­е­ме мяс­то­то си на ба­ри­ка­да­та спо­ред съ­вест­та и убеж­де­ни­я­та си.

Кир­ков ня­ма ни­как­ви съм­не­ния – ни­то за мяс­то­то си, ни­то за ро­ля­та си в та­зи бор­ба. Гне­тят го са­мо бре­ме­то и раз­с­то­я­ни­е­то, ма­кар да съз­на­ва яс­но, че ка­у­за­та му е до жи­вот.

 

* * *

 

В по­ли­ти­чес­кия си де­бют Ге­ор­ги Кир­ков из­пол­з­ва най-сил­но­то оръ­жие, ко­е­то при­те­жа­ва – ли­те­ра­тур­на­та си дар­ба. Още пър­ви­те му ста­тии в „Со­ци­а­лист“ по­каз­ват, че до блес­тя­щи­те пе­ра на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм се на­реж­да ис­тин­с­ки са­мо­ро­ден та­лант. Един пуб­ли­цист с бо­га­то твор­чес­ко мис­ле­не, ев­ро­пейс­ка кул­ту­ра и мо­щен по­ле­ми­чен за­ряд. И още не­що: с блес­тя­що чув­с­т­во за ху­мор, тън­ка иро­ния и уни­що­жи­тел­на си­ла на сме­ха.

„Иде­а­ли­те на бъл­гар­с­ка­та де­мок­ра­ция не мо­гат да бъ­дат ни­то глад­ка фра­за, ни­то не­о­кас­т­ре­на со­па – пи­ше Кир­ков в пър­ва­та си ста­тия на стра­ни­ци­те на „Со­ци­а­лист“, – а ли­бе­ра­лиз­мът уми­ра, за­що­то не мо­же да бъ­де из­ра­зи­тел, за­що­то прес­та­ва да бъ­де но­си­тел на иде­а­ли­те на съв­ре­мен­но­то бъл­гар­с­ко об­щес­т­во и на де­мок­ра­ци­я­та. Де­мок­ра­ци­я­та има своя един­с­т­вен ве­рен страж и из­ра­зи­тел в ли­це­то на ра­бот­ни­чес­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия“. И за­вър­ш­ва: „Бор­ба­та про­тив днеш­на­та ре­ак­ция мо­же да бъ­де во­де­на със си­гу­рен ус­пех са­мо в ре­до­ве­те на со­ци­ал­на­та де­мок­ра­ция, за­що­то са­мо там мо­же да се мре за на­род­на­та сво­бо­да и прав­ди­ни и да се праз­ну­ва тях­на­та бляс­ка­ва по­бе­да.“

Те­зи ду­ми по­би­рат лич­но­то сим­вол-ве­рую на Кир­ков. И той не­от­к­лон­но се при­дър­жа към не­го от пър­ва­та до пос­лед­на­та ста­тия на своя жи­вот. Стран­на ни из­г­леж­да днес ле­ко­та­та, с ко­я­то Ге­ор­ги Кир­ков за­е­ма ес­тес­т­ве­но­то си мяс­то в пар­тий­на­та йе­рар­хия. Ар­тис­ти­чен, ду­хо­вит, оба­я­те­лен, той вед­на­га се на­реж­да до пър­во­ос­но­ва­те­ли­те на пар­ти­я­та. Ли­дер­с­ки­те пре­тен­ции са му чуж­ди, но ес­тес­т­ве­ни­ят ход на бор­ба­та го из­т­лас­к­ва в пър­ви­те ре­ди­ци. Пар­ти­я­та има в не­го­вия жи­вот ня­как­во съд­бов­но пре­доп­ре­де­ле­ние. Той я пос­та­вя ви­на­ги на пър­во мяс­то, по-ви­со­ко от вся­как­ви лич­ни при­вър­за­нос­ти и прис­т­рас­тия. Пар­тий­ни­те пос­то­ве не ос­та­вят от­пе­ча­тък вър­ху лич­ност­та му. Ре­дак­тор на „Со­ци­а­лист“, гла­вен ре­дак­тор на „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“, сек­ре­тар-ка­си­ер на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет на БРСДП, на­ро­ден пред­с­та­ви­тел – Кир­ков из­ли­за по­бе­ди­тел във всич­ки прев­рат­нос­ти и пре­диз­ви­ка­тел­с­т­ва, съ­път­с­т­ва­щи слож­на­та му жи­тейс­ка съд­ба. Той е блес­тя­щи­ят пуб­ли­цист, та­лан­т­ли­ви­ят бе­лет­рист, про­ник­но­ве­ни­ят по­ет на сво­я­та пар­тия. Це­ни соб­с­т­ве­ни­те си ус­пе­хи са­мо през приз­ма­та на об­що­то де­ло. Про­ва­ли­те и по­ра­же­ни­я­та на ра­бот­ни­чес­ка­та ка­у­за из­жи­вя­ва ка­то свое по­ра­же­ние. То­га­ва ста­ва спри­хав, „нер­вен“ – по из­ра­за на Бла­го­ев, без­по­ща­ден и към сво­и­те, и към чуж­ди­те. „Во­да­чи­те на ка­ла­ба­лъ­ка“ – та­ка той на­ри­ча ли­де­ри­те на ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­ти – пра­вят всич­ко въз­мож­но, за да из­бег­нат пря­ка­та по­ле­ми­ка с не­го. За­що­то убийс­т­ве­ни­те му ха­рак­те­рис­ти­ки се прев­ръ­щат в по­ли­ти­чес­ко клей­мо, от ко­е­то ня­ма отър­ва­не за цял жи­вот. Не­го­ва­та прин­цип­ност стои по-ви­со­ко от по­ли­ти­чес­ка­та це­ле­съ­об­раз­ност. Дов­че­раш­ни­те му съ­миш­ле­ни­ци в пар­ти­я­та, „ши­ро­кан­ци­те“, с го­ди­ни не мо­гат да про­у­ме­ят го­тов­ност­та му да се ли­ши от тол­ко­ва близ­ки при­я­тел­с­т­ва, при­вър­за­нос­ти, ста­ри спо­ме­ни и род­нин­с­ки връз­ки. Са­мо той знае це­на­та на та­зи ле­ко­та, с ко­я­то проп­ра­вя пър­ти­на­та на про­ле­тар­с­ко­то дви­же­ние в Бъл­га­рия, це­на­та на бол­ка­та от лич­на­та си дра­ма и пре­о­до­ля­ва­не­то на скри­ти­те съм­не­ния. В дни на теж­ки из­пи­та­ния той е бо­дър, дър­зък и уве­рен в соб­с­т­ве­но­то си идей­но и ин­те­лек­ту­ал­но пре­въз­ход­с­т­во. Са­мо един при­мер: през ля­то­то на 1904 го­ди­на Кир­ков ръ­ко­во­ди дис­пу­та в Со­фийс­кия цирк меж­ду д-р Кръс­тю Ра­ков­с­ки и Ян­ко Са­къ­зов. Ши­ро­ки­те за­поч­ват шум­но да ап­ло­ди­рат своя ли­дер. Кир­ков въд­во­ря­ва спо­койс­т­вие с не­под­ра­жа­ем ли­чен по­черк: „Гос­по­да, на­ми­ра­те се в цирк, но не сте на цирк. И не го­во­ре­те тол­ко­ва глу­пос­ти, за­що­то не се на­ми­ра­те в На­род­но­то съб­ра­ние.“ „Ама Ка­уц­ки, ама Бер­н­щайн“ – реп­ли­ки­ра Са­къ­зов. „Со­ци­а­лис­ти­те не се кла­нят на ку­ми­ри“ – от­си­ча Ге­ор­ги Кир­ков със съ­що­то ехид­с­т­во, с ко­е­то на­ри­ча се­бе си „дърт со­ци­а­лист“ и „стар об­ръч, кой­то труд­но се из­ви­ва“.

Впро­чем със сво­и­те, с еди­но­миш­ле­ни­ци­те си, Кир­ков е съв­сем друг. Око­ло не­го ви­на­ги ви­тае ат­мос­фе­ра на жиз­не­ра­дост и ве­се­лие. Сме­хът го след­ва нав­ся­къ­де и му от­ва­ря всич­ки вра­ти. Прос­ти­ят „ра­бо­тен“ на­род го оби­ча ка­то све­тия. Пос­ре­щат го и го из­п­ра­щат ка­то свой най-бли­зък дру­гар – всич­ки бед­ни хи­жи са от­во­ре­ни за не­го.

„Люб­ве­о­бил­ний бра­те во идее“ – та­ка се об­ръ­ща към не­го Ди­ми­тър Бла­го­ев в ед­но пис­мо от 1898 го­ди­на. Та­ки­ва ду­ми от ус­та­та на Дя­до­то се от­рон­ват мно­го, мно­го ряд­ко. Те оз­на­ча­ват без­г­ра­нич­но до­ве­рие и приз­на­ние след про­вер­ка­та на дъл­го­го­диш­ни из­пи­та­ния.

Те са ви­на­ги за­ед­но – в ре­дак­ци­я­та на „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“, в пар­тий­ния клуб на ули­ца „Цар Си­ме­он“ и ве­чер в пар­тий­на­та кръч­ма „Злат­ни­ят елен“. Сред шпал­ти, ко­рек­ту­ри, чер­но­ви на ста­тии, об­ла­ци тю­тю­нев дим или на хал­ба про­ше­ко­во пи­во след ча­со­ве на те­жък труд.

В би­ра­ри­я­та Кир­ков се сре­ща на жи­во със сво­и­те ге­рои. Те пак са съ­щи­те от зна­ме­ни­та­та му фей­ле­тон­на по­ре­ди­ца „Дре­миг­рад­ски сме­ши­ла“, за ко­и­то бе­ше на­пи­сал в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“: „За ни­що на тоя свят аз не бих се съг­ла­сил, о мои скром­ни и прос­ти ге­рои, да ви за­ме­ня с бъб­ри­ви­те ни­що­жес­т­ва на зе­мя­та… И сме­ло, и ве­се­ло, и дра­го ми е пак да се взи­рам във ва­ши­те дъл­бо­ко из­ро­ве­ни от нуж­да­та и не­во­ли­те ли­ца и по тях да че­та ве­ли­ка­та по­вест на чо­веш­кия жи­вот, да се вслуш­вам във ва­ша­та гру­ба, не­цен­зур­на, но ис­к­ре­на, иде­ща от са­мо­то сър­це реч.“

При тол­ко­ва за­лож­би и та­лан­ти Ге­ор­ги Кир­ков на­ми­ра най-доб­ра­та въз­мож­ност за ця­лос­т­на се­бе­и­зя­ва в пар­ла­мен­та. Ед­но сви­де­тел­с­т­во на Кой­ка Ти­не­ва: „От всич­ки ку­ло­а­ри на за­се­да­тел­на­та за­ла де­пу­та­ти­те се над­п­ре­вар­ва­ха да за­е­мат сво­и­те мес­та, за да не про­пус­нат ни­то ед­на ду­ма. Кир­ков би­чу­ва­ше по­ли­ти­ка­та на раз­ни­те бур­жо­аз­ни пар­тии с олим­пийс­ко спо­койс­т­вие, с не­о­бик­но­ве­но съз­на­ние за сво­я­та прав­да. Осо­бе­на си­ла се из­лъч­ва­ше от не­го­ви­те ре­чи, ко­га­то тряб­ва­ше да ри­су­ва гле­ди­ще­то на пар­ти­я­та по да­ден ва­жен въпрос. Той с та­ка­ва не­по­ко­ле­би­ма уве­ре­ност го­во­ре­ше за бъ­де­ще­то на чо­веш­ко­то об­щес­т­во, че все­ки­му се стру­ва­ше, че да­же и най-вър­ли­ят про­тив­ник ще се раз­ко­ле­бае пред не­го­ви­те ар­гу­мен­ти… И на вся­ка реп­ли­ка той от­го­ва­ря­ше та­ка кон­к­рет­но, с та­ко­ва ос­т­ро­у­мие и ду­хо­ви­тост, че ця­ла­та за­ла се за­ли­ва­ше в смях.“

И още ед­но мно­го ав­то­ри­тет­но сви­де­тел­с­т­во – на Си­ме­он Ра­дев: „Не­го­ва­та сла­ва се пръс­на на­ши­ро­ко, от­как той оча­ро­ва ед­на за­ко­но­да­тел­на се­сия със своя ос­тър ум, с иг­ри­вия си ху­мор, с ед­на ве­се­ла, нез­ло­би­ва, сме­е­ща се иро­ния, ко­я­то чес­то пъ­ти пра­ща­ше по ад­рес на бур­жо­а­зи­я­та ед­на ос­т­ра стре­ла в ед­но иг­рос­ло­вие… Ни­ко­га един со­ци­а­лист не е да­вал на бур­жо­а­зи­я­та вну­ше­ние за са­мо­у­бийс­т­во по тоя при­я­тен на­чин, по кой­то я уве­ща­ва­ше граж­да­ни­нът Кир­ков. Ко­га­то той се явя­ва­ше на три­бу­на­та, де­пу­та­ти­те си от­ва­ря­ха ду­ша­та, за да се сме­ят и в за­ла­та нас­та­ва­ше праз­ник.“

Ора­тор­с­ко­то из­кус­т­во на Ге­ор­ги Кир­ков жъ­не бо­га­ти пло­до­ве и в мал­кия пар­ла­мент – Со­фийс­ка­та град­с­ка об­щи­на. През 1911 го­ди­на за пър­ви път в Со­фия за со­ци­а­лис­ти­чес­ки съ­вет­ни­ци са из­б­ра­ни Ди­ми­тър Бла­го­ев и Ге­ор­ги Кир­ков. И тук два­ма­та се рад­ват на ог­ро­мен об­щес­т­вен ав­то­ри­тет. Дя­до­то – с ана­ли­тич­ния си ум, Майс­то­ра – с пре­въз­ход­но­то си сар­кас­тич­но сло­во. Още на пър­ви­те за­се­да­ния те пос­та­вят с без­це­ре­мон­на от­к­ро­ве­ност най-на­бо­ле­ли­те въп­ро­си на со­фийс­ка­та „го­ло­та“ – здра­ве­о­паз­ва­не, без­ра­бо­ти­ца, глад, студ. От­к­ро­вен, без­по­щад­но то­чен в со­ци­ал­на­та си ди­аг­но­за, Бла­го­ев без­ком­п­ро­мис­но изоб­ли­ча­ва вся­ка про­я­ва на ко­руп­ция, не­хайс­т­во и по­ли­ти­чес­ка де­ма­го­гия. Ге­ор­ги Кир­ков изис­к­ва яс­ни и точ­ни на­ред­би, по­но­си­ми да­нъ­ци и дос­тъп­но жи­ли­ще за все­ки. Об­щин­с­ки­те ана­ли са съх­ра­ни­ли чу­дес­ни об­раз­ци на ора­тор­с­ко­то из­кус­т­во на Майс­то­ра и ре­ди­ца не­го­ви по­бе­ди в бор­ба­та на мо­ра­ла сре­щу ке­ле­пи­ра.

Раз­г­ро­мът в Меж­ду­съ­юз­ни­чес­ка­та вой­на, пър­ва­та на­ци­о­нал­на ка­тас­т­ро­фа дъл­бо­ко раз­с­т­рой­ват здра­ве­то на Майс­то­ра. И не са­мо ли­ше­ни­я­та по фрон­то­ве­те и без­с­мис­ле­ни­те за­гу­би, а без­да­ри­е­то на бъл­гар­с­ка­та бур­жо­а­зия, про­пи­ля­ла епич­ни­те уси­лия на цял на­род, го гне­тят жес­то­ко. По­ра­ди то­ва Кир­ков се про­вик­ва в пар­ла­мен­та: „Вас ве­че за­кон не ви ло­ви, гос­по­да! Вас ви ло­ви ре­во­лю­ци­я­та.“

Ве­ли­ка­та рус­ка ре­во­лю­ция са­мо за­сил­ва уве­ре­ност­та му в не­от­в­ра­ти­мост­та ъ на бъл­гар­с­ка поч­ва: „По­бе­да­та на со­ци­а­лиз­ма е та­ка не­из­беж­на, как­то е не­из­бе­жен из­г­ре­вът на слън­це­то“ – на­пис­ва Майс­то­ра мал­ко пре­ди смърт­та си.

 

* * *

Майс­то­ра жи­вя и ум­ря със съз­на­ни­е­то, че е учас­т­ник в „пос­лед­ния бой“, във ве­ли­ча­ва­та бит­ка за ед­на но­ва ду­хов­ност, за ед­на но­ва ци­ви­ли­за­ция. Той зна­е­ше це­на­та на сме­ха, как­то зна­е­ше и кой ще се смее пос­ле­ден.

Вре­ме е да раз­т­во­рим стра­ни­ци­те на не­го­вия жи­вот.

Вре­ме е да се пос­ме­ем за­ед­но.

 

 

Категория: Политика
Прочетен: 742 Коментари: 0 Гласове: 0
Търсене

За този блог
Автор: dgenchev
Категория: Политика
Прочетен: 24018
Постинги: 7
Коментари: 1
Гласове: 12
Архив
Календар
«  Юни, 2013  >>
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930